Едно време, в годините на НРБ, градихме "светлото бъдеще". Днес пък на мода е "славното минало". Само че в страни, където се живее добре, хората не гледат напред или назад, а работят по настоящето, коментира Александър Андреев от "Дойче веле"

Общественият проект "Славно историческо минало" изглежда единственият, който работи успешно в днешна България, отбелязва в коментар в навечерието на националния празник Трети март Александър Андреев от Българската редакция на "Дойче веле".

В годините на НРБ спуснатият отгоре обществен проект се наричаше "Светло комунистическо бъдеще". Той беше съветски, разбира се, но въпреки това произвеждаше у мнозинството българи самочувствие, усещане за сигурност и спокойствие. Е, не им осигуряваше добро качество на същинския актуален живот, но то щеше да дойде именно в бъдещето.

България вчера и утре. А днес?

Защо през последните седем-осем десетилетия в България така и не възникна проект "Хубавото ни настояще - тук и сега"? Отговорът звучи банално, а и някак обидно за българите: просто защото за едно хубаво настояще се изискват конкретни усилия, ангажимент и лична отговорност.

Докато славното историческо минало или светлото бъдеще не струват никакви усилия. Те са си някъде там, назад или напред във времето, и човек може да скръсти ръце, да си налее евентуално една ракия и да им се радва.

Великото минало с ханове и царе, с Паисий, Левски и Ботев, с храбрите български войници, побеждаващи всички коварни врагове наоколо, е като безкраен телевизионен сериал в главите на милиони българи, които с него се разтушават от трудния си делник и махат от съзнанието си мъчителната мисъл, че днес, тук и сега трябва да положат някакви усилия и да поемат някакви отговорности.

Съвсем същото беше по времето на НРБ със светлото бъдеще. В онзи сериал летяхме в Космоса, трудехме се за удоволствие, получавахме според потребностите, а американците ни дишаха праха.

Не знам кое е причина и кое - следствие, но в страни, където се живее добре, мнозинството хора не въртят с такава маниакалност сериалите за миналото и бъдещето в главите си, а си гледат настоящето. В такива страни гражданите се обединяват в името на каузи, изхвърлят боклука си в кофите, свалят от власт корумпирани политици, спазват законите, не крадат и не се млатят с метални щанги.

Да работиш по настоящето, вместо да се прехласваш по миналото или по бъдещето, означава да инвестираш сили, да се съобразяваш с околните, в крайна сметка да живееш в реално съществуващо общество, а не в телевизионен сериал. Затова и хората, които живеят в такива страни, не тръгват масово да ги напускат.

А другите, по-бедните и по-нещастните, които живеят с великото си минало или пък с прекрасното си бъдеще, презглава напускат своите страни и си търсят щастието другаде - тук и сега, в настоящето.

Между "велики сме" и "от нас нищо не зависи"  

А, значи пак ние сами сме си виновни, веднага ще ми възразят традиционните опоненти и ще посочат "истинските" виновници: турското робство, великите сили, комунистите, фашистите, глобализацията, масоните, евреите, политиците, Русия или САЩ… И ще се втвърдят в онази вечна и изконно българска поза на високо-ниско самочувствие.

Поза между "велики сме" и "от нас нищо не зависи". Неразбираемото и удивителното в тази поза е хармонията, която мнозина днешни българи съумяват да постигнат в главите си между еднакво непродуктивните си самочувствия: високото от великото си минало и ниското от мизерния си живот.  

Една хармония, която едва ли ги прави щастливи.

Източник: Българската редакция на "Дойче веле"