Защо превърнахме децата в крале и на какъв живот ги обрича това?

Киндеркрация - запомнете това понятие. Преведено на разговорен език, то значи дете, което се е качило на главата, но не само на своите родители, а на цялото общество. Защо превърнахме децата в крале и на какъв живот ги обрича това? Д-р Фин Майлегаард, преподавател по глобално лидерство, споделя своите виждания в Linkedin и по-скоро ни провокира да си задаваме въпроси...

По време на полет от Амстердам за Ница, ми се случи нещо, което провокира въпроси, които си задавам от доста време.

Качих се на самолета и стигнах до мястото си до прозореца, където открих петгодишно момиченце. Казах му, че това е моето място, а то трябва да отиде на своето. Казах му го първо на английски, после и на френски. В този момент майка му, която досега подреждаше ръчния си багаж, ме хвана за ръката и с настойчив тон каза, че дъщеря й много искала да седи до прозореца.

Отвърнах, че това не е мой проблем, че дъщеря й трябва да се премести и настаняването да приключи. Детето започна да хленчи и пищи, след като майка му каза нещо на нидерландски. Излишно е да казвам, че пътуването до Ница - с майката по средата, детето към пътеката и аз до прозореца - беше ужасно.

Там е работата, че с готовност щях да си отстъпя мястото си на детето, ако тонът беше друг и ако не се бях натъкнал на няколко подобни инцидента - при които деца на мои приятели не се държаха както трябва, а родителите им се правеха, че това е напълно в реда на нещата.

Вкъщи на спокойствие поразмишлявах над случката в по-широка перспектива.

Пътувам много - над 150 полета на година - така че съм много възприемчив в толерирането и приемането на поведението на хората. Самият аз имам две деца, които са пътували много с мен, още откак се родиха.

Проблемът е, че децата стават все по-разглезени и дразнещи, заради все повечето родители, които се отнасят с тях като с крале и кралици, имащи пълната свобода да правят каквото пожелаят, когато пожелаят.

Интересният въпрос е ЗАЩО? Защо толкова много родители възпитават децата си по начин, който не просто не ги подготвя за живота, но и неминуемо ще ги направи нещастни?

Ето какво мисля. Според мен това е един от злощастните резултати от икономическия просперитет - той доведе до културни промени. Може би хората с по-малко пари и по-ниско образование са по-наясно, че за да стигнеш някъде, са нужни усилия.

Може би заможните хора не са разчели добре посланието на времето.

Вероятно се дължи на факта, че парите им дават възможност да планират живота си така, както искат. Те могат дори да изберат точния момент, в който да имат дете. А самото дете се превръща в поредния трофей, поставен на рафта точно до добрата служба, къщата в хубав квартал и почивките на френската Ривиера, където живея аз.

Изглежда болшинството от тези родители се боят да възпитават. Познавам много хора, които доброволно са се превърнали в слуги на рожбите си, а те лежат на дивана и постоянно изискват нещо, защото не могат да преживеят мисълта, че за миг може да не са център на вниманието. Когато видя подобно нещо, се отдръпвам.

Едно от нещата, които преподавам е крос-културно лидерство, организационно поведение и културна промяна на развитите пазари в няколко бизнес школи и университети по целия свят. В началото на всеки курс винаги питам студентите си каква оценка според тях заслужават сега, в този момент.

Студентите от заможните страни с развита икономика, неизменно и без колебание се оценяват с най-високата оценка, докато студентите от развиващи се икономики са по-скромни в преценката си. Когато им кажа, че им поставям слаба оценка и че в моя курс са никои, докато не докажат обратното, получавам различни реакции - от "добре" до "трябва да ви уволнят".

Отново има пряка връзка между степента на икономически растеж и реакцията. Отново същата корелация наблюдавам в края на семестъра, когато някой не е получил висока крайна оценка, и степента му на негодувание.

Особено жалко става, когато дойде родител на 21-годишен човек, влязъл в университет, да се оплаква от оценката на сина или дъщеря си.

Грижовните родители бдят, те винаги са готови да се притекат и така ще е до края на живота им.

Предполага се, че когато накрая се дипломират и започнат да си търсят работа, тези млади хора, ще могат да си стъпят на краката? Не е така.

Редица компании изтъкват, че не е необичайно родител да попълни документите за кандидатстване на детето си и дори да го накара да се яви на интервю за работа. Отново това е по-разпространено в дадени култури, за разлика от други.

И така малките крале и кралици се превръщат в големи крале и кралици.

Расте цяло поколение от хора, на които е било внушавано, че могат да имат каквото поискат, когато поискат и че няма какво да се съобразяват с другите. Те започват работа с нереалистични очаквания по отношение на това какво заплащане трябва да получават и каква да бъде стартовата им позиция, какво се изисква, за да те наемат на работа и да се задържиш на поста си.

В крайната си форма това води до разглезени индивиди, които са неспособни да управляват живота си и се разпадат, когато вечно бдящите над тях родители не съумеят да разчистят препятствията по пътя им. Тогава те се ядосват на родителите си и ги наказват като спират да ги посещават.

Междувременно аз и хората като мен трябва да измислим как компаниите трябва да се отнасят към тези егоистични индивиди, които не притежават никаква емпатия или емоционална интелигентност. Стигаме до заключението, че трябва да развием корпоративна култура, основана върху устойчиви, дълогосрочни ценности, за да съумеем да вървим напред. И ще трябва да прегърнем тези нови ценности и да живеем според тях. Друг път няма, защото днес всеки получава най-високата оценка.

Snimka na samolet

А това е снимката, която успях да направя на самолета, когато след бурни сцени най-сетне заех мястото си.

Източник: Линкдин