Или защо всеки си вре носа там, където му не е работата

Представете си свят, в който всеки се занимава с това, от което действително разбира, работата тече гладко и никой не ти се бърка в работата, без да има необходимата компетенция. Положението няма да е райско, но доста би наподобявало.

Прекрасни видения, които биха могли да бъдат реалност в Германия, Швеция, Финландия и т.н., но на родна почва някак не вирее. Тук основното удоволствие е да си навреш носа в нечия работа и да започнеш да цъкаш с език и да хъмкаш, че това и това не е наред и че работата трябва да се свърши по друг начин.

Какво е Ефектът на Дънинг-Крюгер

Това е Ефектът на Дънинг-Крюгер - склонността на неквалифицирани индивиди да си приписват по-голяма компетентност по въпроси, които въобще не са им работа. От друга страна пък, способни, интелигентни професионалисти се усещат по-малко квалифицирани, защото си мислят, че и другите имат също толкова компетенции колкото тях, но са по-пробивни.

Иначе казано Ефектът на Дънинг-Крюгер описва онази система, в която нахални некадърници просперират благодарение на тъпа амбиция за сметка на истински способните, на които им трябва побутване. Първите си мислят, че знаят много, вторите знаят много, но си мислят, че това е по-малко от нивото на останалите. Самозаблуди, които пречат на едно цяло общество.

Ефектът на Дънинг-Крюгер като израз на българската народопсихология

И колкото и да е тъжно да се признае, в България този ефект е приел форма на народопсихология. У нас всеки разбира от всичко и затова просперираме в секторите, които са си строго професионални и наистина трябва да разбираш, за да си добър там. Замислете се, защо нашите химици, биолози, физици, математици и информатици се ценят толкова много в чужбина, а учениците ни печелят медали от различни международни олимпиади по тези предмети?

За сметка на това всички професии, от които цял народ разбира - политика, футбол, журналистика, образование (особено това по литература), реклама и т.н. са ни гола вода. По тези въпроси у нас всеки има мнение и всеки иска да оказва влияние, да се почувства в центъра на събитията.

Причина за това е тоталната липса на доверие в каквото и да е в страната. Ние не вярваме на нищо и никого, освен ако не сме част от фанатичната армия на някой партиен лидер. Всъщност не е така. Вярваме в повсеместната некадърност, освен в нашата собствена. Учителите са некадърни, лекарите само искат да ни вземат парите и ни тровят с някакви лекарства, журналистите са платени и неграмотни, полицаите са тъпи и корумпирани. Политиците са ни... да, там коментарите преминават линията на приличния език. Ние просто нямаме вяра.

Вярата в повсеместната некадърност

Разбира се, постоянно виждаме и доказателства за това, че светът е пълен с некадърници. Кризата на представителност има своята причина, иначе нямаше да съществува. Най-малкото, двама от "водещите" ни политически журналисти са бивш спортен журналист, който сам се определя като прост, и специалистка по кинознание. И двамата се спукват да коментират политика, без всъщност да разбират какво е това.

При вида на депутатката Ана Баракова лесно можем да разберем какво ни куца на образователната система. Даже се появи виц, според който добре, че Баракова е депутат, иначе щеше да продължи да преподава на деца.

Биещи полицаи, бити полицаи, политици, крещящи си в Народното събрание - символа на държавността в страната, лекарски грешки, които костват живота на деца, банкери, чиито грешки водят до скандали... Някак няма как да избягаме от усещането, че България е държавата на некадърниците на ключови постове.

Ние всъщност търсим некадърниците

Затова и толкова отчаяно се радваме на новини, в които някой си е свършил работата, но дълбоко в себе си сме готови да жертваме всеки такъв положителен случай за някаква клюка, избълвана в медия от кенефен тип (ШОК!!!, УЖАС!!!, СКАНДАУ!!! и т.н.).

Истината е, че ние търсим именно такива скандали. Макар и да обичаме добрите истории, винаги ще скочи някой, който ще каже "Ама тоя ли?! Аз него го познавам. Знаеш ли какво леке е всъщност". И ние вярваме, понеже дълбоко в себе си не можем да приемем, че някой изпъква сред блатото от некадърност и непукизъм. Защото ако някой изпъква, нищо не пречи и на нас да изпъкнем, нищо не пречи да се стегнем и да проявим същите усилия. Имаме нужда от това другите да са некадърни, за да се чувстваме способни спрямо тях.

И колкото повече усещаме другите некадърници, толкова повече се месим пряко или непряко в работата им. Или просто в нечия друга работа, усещайки, че сме по-добри и по-способни, нищо, че не разбираме и бъкел от материята. А при такива условия обществото не работи и нещата се скапват. Има много ядосани, изнервени хора, в чиято работа все някой некомпетентен се бърка. И положението е просто "предай нататък".

Когато може да бъде и иначе

Просто пробвайте да си гледате собствената работа съвестно, без да зяпате в чуждата чиния. Правете това, което вършите най-добре или най-малкото това, за което ви плащат. Бъдете професионалисти и оставете другите да правят същото. Ако не смятате, че са прави, нека, те ще си понесат последствията. Нима трябва да пречим на еволюцията да прави своя естествен подбор?

Не всеки може да бъде гениален в това, което прави, просто не всеки е роден гений. Ако смятате, че сте от тези малко, бъдете, покажете максимума от себе си в работата си. Не се месете обаче в чуждата. И повярвайте, ако повече хора заживеят според това кредо, всички ще сме много по-доволни.

Източник: Bulevard.bg