Кои са факторите, които правят доверието на гражданите в парламента, правителството и политиците като цяло толкова ниско

Тотален срив в доверието към Меркел и най-нисък рейтинг от години насам - 47% от населението на Германия одобрява действията ѝ като канцлер. 

Бойко Борисов - политикът с най-висок рейтинг у нас - 32,6% от населението одобрява действията му като премиер. Това леко сравнение може да ни даде един от най-големите проблеми на политическата система у нас, за който никой няма воля да даде решение - Ние просто нямаме доверие на политиците и на държавата си.

Аксиома в политологията е, че политика се прави с обществено одобрение и доверие - неща, които се дават на избори. На този принцип е изградена представителната демокрация, това е целият ѝ смисъл - обикновените граждани отдават правото си да решават съдбата на страната/общината/населеното си място на избрани представители, които го правят от тяхно име. 

Реално, 240-те народни представители в парламента са заели от нас правото да гласуват закони. Така работи системата. И това е система, основана на доверието. Какво обаче се получава, когато пред себе си имаме индикатори, че доверието в парламента от поне 5 години не е скачало над 20%? 

За полицията и съдебната система не говорим. Там, макар и идентичен, проблемът е друг и достатъчно обширен, за да бъде посветена на него съвсем отделен текст. 

Но да се върнем на политиците и парламента. Те страдат на хронична липса на доверие от страна на обикновените граждани. На какво се дължи това? 

Неразбиране на политическата система, тотална липса на политическа култура у средния българин, неразбиране за смисъла от политиката, както у избирателите, така и в голяма част от партийците, лоша комуникация от страна на партиите и държавата, пораждаща сериозно неразбиране у гражданите за това, което се случва и най-вече - защо се случва, и още много други.

Пропастта между политиката и хората - наследство от комунизма

Вина за липсата на доверие имат както партиите/политиците, така и гражданите, така и държавата. От една страна хората нямат необходимата култура, за да разберат политиката в нейната същност. Така в един момент се получават едни неприложими на практика желания, които щом останат неосъществени, предизвикват обществено недоволство и срив в доверието. 

Още от времето на комунизма у нас се насажда усещането, че обикновеният гражданин не е част от процеса по вземане на решения в обществото. Избори и тогава е имало, просто те са били за един съвсем фиктивен парламент, който не е правил нищо. Самите избори също са били фарс, като между отделните избирателни комисии е имало състезания коя ще приключи първа - в коя ще гласуват абсолютно всички записани по списък. 

Покрай комунизма хората са свикнали винаги някой друг да се грижи за просперитета на държавата. Партията решава какво е позволено и какво не, какво има да се работи, какво може да се гледа и слуша. От хората се очаква да приемат безропотно и да изпълняват, градейки светлия комунизъм. Как след това да очакваш инициатива от човек, който е свикнал да изпълнява и как очакваш този човек да се доверява сляпо, когато вече нищо не го задължава да се доверява, а системата го е прецакала поне няколко пъти. 

Разбитите надежди 

Всичко това след идването на демокрацията не е заменено от обещаната свобода и реки на благоденствието. На тяхно място идват Лукановата зима, мутрите, масови фалити на банки, финансови пирамиди и фиаското с боновите книжки. По същия начин опровергани са надеждите, че с идването си на власт "Царят" ще ни затрупа с пари. Разбит беше и митът, че щом влезем в Европейския съюз, ще забогатеем рязко (макар че от влизането на България в ЕС стандартът на живот в България се вдигна значително, макар и не толкова явно заради редица други проблеми, които ни отвличат вниманието). 

Тези митове се дължат колкото на хорската наивност и липса на знания, с които да осмислят ситуацията, толкова и на подклажданите обещания от страна на тези, които се предполага, че знаят как седят наистина нещата. 

И така всички тези разбити надежди, че някой друг ще свърши работа с оправянето на държавата, а накрая всички ще жънем богата реколта, дадоха своя дан в разклащането на доверието в политиката и политиците като цяло. 

"Всички са маскари"

Освен това дълбоко в народопсихологията ни го има и това изначално недоверие към всички, добра ли се по един или друг начин до пари и власт.  и го сложим върху изначалния скептицизъм, битуващ в българското общество, получаваме огромни дози огорчение и жлъч към цялата политическа класа. А и все пак, още Алеко Константинов го е казал, чрез Бай Ганьо - "Всички са маскари". 

От друга страна пък, политиците никога не са се свенили да обещават гори от злато и реки от мед и масло на гласоподавателите си преди избори. А както всеки може да каже от собствената си практика, когато някой не си изпълнява обещанията, съвсем нормално е хората да го лишат от доверието си. 

От свобода към свободия

Допълнително с това го има момента, че българският политически елит стигна до заключението, че съвсем спокойно може да върши, каквото поиска, без а има кой знае какви последици. Години на съмнителни сделки, заменки и т.н., които останаха не просто ненаказани, но и неразследвани, дадоха на политическия ни елит усещането, че тук почти всичко може да ти се размине, освен ако "не си поръчан".

Може би преломният момент в тази насока беше скандалът с Мишо-Бирата, когато запис, показващ как министър-председателят Бойко Борисов заповядва на шефа на митниците даден бизнесмен и неговия бизнес да бъдат оставени на мира. След като този случай се размина, "сметен под килима", на много хора им просветна, че всичко може да ти се размине, особено ако имаш медии на своя страна. 

Така за много политици демокрацията и демократичния процес се превърнаха в театро, което често дори са изморени да играят. И на практика в момента няма политик, за когото да не може човек да намери компромати, след кратко търсене в google. 

Самите партии също така не правят много за запазване на доверието и вярата в демокрацията. Щом могат да постигнат същия ефект с по-малко електорат, защо им е повече. И така те нямат нужда да убеждават избирателя в правотата си, когато просто могат да разчитат на твърдия си електорат да им спечели нужното. 

Предстоящите президентски избори го доказват - съкращаване на предизборната кампания до максимум - нещо, което ще доведе до обезверяване на необвързания с политически сили електорат. Така в крайна сметка най-вероятно тези избори ще се ограничат до малък брой граждани и голям брой партийни привърженици. А говорим за вот, в който трябва да изберем личност. Иначе казано - ставаме свидетели на това как партиите започват да паразитират върху политиката.

А за избирателя остава онова неприятно усещане, че е сам и няма кой знае какво да направи по въпроса. Че тия така или иначе си влизат в парламента, в местните общински съвети и т.н. Подобно усещане е гадно и оставя след себе си обидена горчилка, която отблъсква като цяло от идеята за политика. И това е устойчива тенденция, която ще продължава.

Малко се говори за идеали в тази държава

Ние живеем в общество, където твърде малко се говори за идеали - и от политиците, и от хората. Често се споменава за възрожденските идеали, но не се обсъждат самите те. Говорим за това, за което са се борили Левски, Ботев, Раковски и Каравелов, но какво е точно то? Ние нямаме национален идеал, нямаме идея, която да ни обединява. И на фона на цялото това недоверие, сякаш политиката е загубила най-простия си смисъл - да урежда живота на хората в държавата по начин, който да устройва и хората и държавата. И ние сме просто сбирщина от хора на една територия. А няма по тъжна съдба за един народ от тази.