Дори и най-предпазливите пътешественици понякога се оказват изгубени, тотално нарушили местния етикет или с две думи оплескали престоя си в нова дестинация

Авторите и служителите на Lonely Planet имат достатъчно опит зад граница, но и те неведнъж са попадали в страховити, неприятни или направо куриозни ситуации. От пиротехнически издънки до болести на път, през размахване на пистолети и смразяващи кръвта срещи с животинския свят, това са само някои от ужасяващите им истории.

Заточени в замбийски бардак
Лусака, Замбия. Пътуваме на изток, към Лилонгуе, Малави, с местен автобус. Или поне такъв е планът. Купили сме запазени места в експресен автобус,... който така и не идва. 4 часа по-късно всички ние – примирените пътници, повечето местни, на брой колкото за два курса, сме натъпкани в друг автобус, който спира и се отклонява от маршрута, когато и където му скимне на шофьора (най-често защото някой му е бутнал бакшиш).
С приятелката ми някакси успяваме да седнем на две съседни места, на една ръка разстояние от багажа ни, който е качен на гръб в автобуса от шумни носачи, настояващи за солидно възнаграждение. Повечето от останалия багаж е натрупан на покрива на автобуса в толкова висока купчина, че селяните покрай пътя я сочат ужасени. Нетипично за Южна Африка, шофьорът дори намалява на завоите, а ние гледаме как металната надстройка на автобуса се мести и деформира под огромната тежест.
Доста след смрачаване и в края на прекъснатото само от една кратка почивка за тоалетна 12-часово пътуване, което трябваше да отнеме 9 часа, автобусът докуцуква в Чипата, град на няколко километра от границата с Малави. Не ни стоварват обаче на автогара, а в някакво депо насред затворен и неосветен пазар. Не се чувстваме никак комфортно тук, затова тръгваме към чуващата се отнякъде музика. Която ни отвежда в бордей, разбира се. Собственикът вижда в мое лице възможност, а приятелката ми разглежда като заплаха за потенциалния бизнес, но все пак се смилява над нас. Осигуряваме си стая до сутринта срещу обещанието да не излизаме от нея. Устройва ни идеално.
Итън Гелбър е автор и редактор, който се интересува от отговорен, устойчив и местен туризъм

Накаран да млъкне с насочен пистолет във Вашингтон
Не обичам да спя в хостели, но това изглеждаше най-добрият (разбирай най-евтиният) вариант, когато бях във Вашингтон. Една сутрин със съквартирантите ми обсъждахме плановете за деня в стаята. Беше вече доста късно, но един друг човек още не беше станал от леглото и сърдито ни помоли да не вдигаме шум. Макар и доста по-приглушено, продължихме да говорим. Изведнъж спящият бръкна под възглавницата, извади пистолет, насочи го към нас и изкрещя: „Казах ви да сте по-тихи. Не ме карайте да ви го казвам пак.“ Бързичко излязохме от стаята и след няколко минути полицията отвеждаше съквартиранта ни. Сега отсядам в хостел по-неохотно отвсякога.
Клифтън Уилкинсън, Редактор дестинация

Пиявица в бикините
Виеше ми се свят и бях обезводнена от 10-часовия преход през праисторическата джунгла в Националния парк „Као Сок“ в Южен Тайланд. След обстойна проверка за пиявици (по повеля на водача ни) се размазах в бамбуковия шезлонг в пансиона. След вечеря, залез и няколко ледени бири „Сингха“ реших, че е време да се отлепя от стола, когато съвсем леко усетих нещо в горната част на бедрото ми. Погледнах надолу и открих между краката си пиявица, преяла с моята кръв и придобила размерите на малък, продълговат картоф. Осъзнах, че е изпаднала пиянски от шортите ми и събрах сили да спринтирам до тоалетната, а в следващите три дни малката дупка, пробита от пиявицата в бикини линията ми, продължи да кърви. Без прекъсване.
Емили Уолман, РедакторПълзящото същество, от което пътешествениците ги побиват тръпки - скромната пиявица. Снимка: Sarah/Flickr

Катастрофално дезориентирана в Будапеща
Слизам от самолета и багажната лента гори. Гласове крещят на унгарски, докато димът изпълва зоната за получаване на багаж. Изоставена съм без багаж, а приятелят, с когото трябва да се срещна, е зает със запой с палинка (силна прасковена ракия) след работа. Когато накрая се събирам отново с багажа и откривам приятеля, и двамата вече на нищо не приличаме.
Акостираме в бар, разположен в склад, където някакъв тип не спира да ми обяснява, че Лу Рийд е по-велик композитор от Шьонберг или Малер. Приятелят ми е изчезнал и не вдига телефона. Новобранска грешка номер 1: нямам карта. Новобранска грешка номер 2: нямам разговорник, за да попитам за посоката на унгарски.
Помня името на улицата и че апартаментът му е на номер 56, затова използвам международния език на жестовете с молба да ме упътят. Инструкциите ме отвеждат до дюнерджийница – вкусно, но не това, което търся. Вече съм изгубена, уморена, пияна и не мога да комуникирам. Прекъсвам двама целуващи се мъже и пак започва да сричам. Те сричат в отговор. Мисля, че ме канят да спя у тях. Не искам, но правя знак, че ще подохя малко с тях. Най-накрая стигаме до входа на тяхната сграда. О, чудо – номерът й е 56 и се намира на улицата на приятеля ми! Те знаят кода за достъп, а аз сподавям радостни сълзи, докато ги задушавам в прегръдките си. Качвам се до вратата на приятеля ми. Почуквам. Отново. Започвам да тропам. Съседите ми се разкрещяват, затова се отказвам и лягам да спя на стълбището. Мускулите ми се схващат, нервите по гърба ми бодат, студът плъзва по тялото ми и заспивам с мисълта, че трябваше да си донеса пътеводителя.
Кейт Съливан, корпоративен адвокат

Преследвана от кучета-пазачи
Идиличната ми разходка по залез на пуст виетнамски плаж се обърка генерално, след като забелязах обширно имение със зловеща наблюдателна кула сред дюните. От кулата сърдито ме гледаше облечен в маскировъчни дрехи пазач, стиснал „Калашников“. Бързо го ударих на отстъпление, но чух ръмжащ, задъхан шум и хвърлих поглед назад, за да видя три огромни кучета-пазачи, препускащи към мен. Не исках да се превръщам в плячка, която да преследват, затова се насилих да не бягам, а страховитите, но добре тренирани кучета ме ескортираха до другия край на плажа, където пристигнах като говореща несвързано развалина.
Ана Тайлър, Редактор дестинация

Ухапан от скитник в Бордо
Бях на 19 и за първи път пътувах сам. С група от моя хостел дегустирахме някои от по-евтините вина в региона, а след като винарната затвори, решихме да вземем няколко бутилки от местния супермаркет и да седнем в парка от другата страна на пътя.
Както повечето пиещи знаят, когато си гаврътнал малко повече, пикочният ти мехур става нетърпелив. За щастие, в края на парка имаше малък гъсталак от дървета. За нещастие, той беше приютил отчаян млад мъж, който видя идеалния момент за един опортюнистичен грабеж.
Като типичен войнствен тийнейджър веднага забравих, че точно за такива ситуации си купуваш туристическа застраховка, и отвърнах на атаката. Излязох победител и направих ключ на главата му, но не бях подготвен, че той ще забие зъби в ръката ми.
Френският доктор, който ме прегледа, промърмори мрачно нещо за бяс, докато ме превързваше, и въпреки че няколко дни се опитвах да се правя на мъж, бързо стана очевидно, че пътуването сам с раница на гърба не е особено приятно, когато носиш превръзка през рамо.
Почти година по-късно и дълго след като липсващото парче плът на лакътя ми беше пораснало отново, все още трябваше да търпя редовни кръвни тестове и ваксинации и да съжалявам, че просто не му позволих да ми вземе телефона.
Том Хюитсън, Дигитален редактор (Дестинации), ЛондонПревързана ръка - един от по-нежеланите сувенири от пътуване. Снимка: Garett Albright/Flickr

Експлозивна грешка в Боливия
Когато бях на 19, заминах за Боливия и заедно с приятеля ми Фил купихме малко динамит, който възнамерявахме да дадем на работниците в мината близо до град Потоси. Те изкарват много малко пари и водят опасен живот, така че, когато ги посещаваш, можеш да им дадеш малко експлозиви, почти като бакшиш. За съжаление, забравихме да им го дадем и затова решихме да го взривим до безлюдно езеро, докато обикаляхме пустинята Атакама. Запалихме нервно фитила, скрихме се и бяхме малко разочаровани, че експлозията не беше толкова силна, колкото очаквахме. Но беше достатъчно шумна! Оказа се, че езерото е точно до границата с Чили. Изведнъж дотичаха двама войници с автомати и ни откараха при местния комендант, който ни се разкрещя. По онова време почти не говорех испански и само мърморех „десайуно“, което значи „закуска“, вместо „ло сиенто“ („съжалявам“). За щастие, гидът ни познаваше коменданта достатъчно добре и той ни пусна, след като му дадохме филм за фотоапарат (за да снима нарушителите), преди да ни изпрати с весело помахване на следващата сутрин.
Джеймс Смарт, Редактор дестинация

Среднощен арест в Лондон
Бях невинна чужденка на първото си работно-ваканционно пътуване до Великобритания. Запазих си легло в лондонски хостел с бар, за да „се срещам с хора“. Оказа се, че хостелът е разположен няколко легла над кръчма, посещавана от възрастни мъже. Не е нужно да казвам, че те не искаха да ми бъдат приятели. Една нощ, към 1 часа, на вратата се почука силно, а после в лицето ми светна фенерче. Беше полицията, объркала ме с един от съседите ми по стая, когото откриха на леглото над мен и арестуваха за тежка телесна повреда, нанесена след кървав бой на един от пиещите на долния етаж. Добре дошли в Англия!
Джесика Крауч, Онлайн редакторски екип

Страх и хранително натравяне по време на сафари
Съпругът ми имаше неприятен случай на хранително отравяне, докато къмпингувахме по време на сафари насред танзанийски национален парк. Заради заплахата от диви животни, до тоалетна трябва да се ходи по двойки, но той беше буден цяла нощ, а на мен ми омръзна да ходя с него, и затова му се наложи да притичва сам. Горкичкият, не стига, че се чувстваше ужасно зле, но трябваше да преживее и ужаса да не бъде изяден.
Беки Хендерсън, Мениджър Чуждестранни права (и лоша съпруга)