Бебетата са като сюнгери за нова информация - защо тогава ни отнема толкова време да формираме първите си спомени? - пита Би Би Си в секцията си Future.

Представете си, че сте излезли на обяд с някого, когото познавате от години.

Заедно се ходили на семейни ваканции, празнували сте рождени дни, посещавали сте паркове и градинки, споделяли сте обща любов към един и същи сладолед.

Проблемът е, че не помните и половината от тези неща.

От най-драматичното събитие в живота ни - появата ни на бял свят, през първите стъпки, първите думи, първата храна - чак до забавачката, повечето от нас не помнят първите си няколко години.

Даже първите ни спомени са откъслечни и неясни.

Защо става така?

Тази пропаст в паметта от първите години на живота ни от години занимава родителите, обърква психолозите, терзае специалистите по невронауки и лингвистите. Тя е била и нещо като обсесия за бащата на психоанализата Зигмунд Фройд, който изковава фразата "инфантилна амнезия" преди около 100 години.

Празното петно в паметта ни повдига ред въпроси:

Наистина ли ла се случили ранните ни спомени или просто ги фабрикуваме по-късно? Можем ли да помним неща, без думите, които ги описват? Възможно ли е някой ден да си върнем тези ранни записи в паметта?

Част от загадката идва от факта, че бебетата са нещо като гъби, попиващи нова информация, със 700 нови невронни връзки, формиращи се всяка секунда и умения за учене на езици, на които би завидял и най-завършения полиглот. Последните изследвания сочат, че бебетата започват да тренират мозъка си още преди напускането на утробата.

Но пораснем ли, тази информация се губи, ако не се правят опити да бъде запазена. Така че едно от обясненията на инфантилната амнезия е, че тя е резултат на естествен процес на забравяне на нещата, които сме преживели.

Още по-интригуващо е, че някои са по-паметливи и могат да си върнат преживявания от двегодишна възраст, докато други помнят едва от 7-8-годишна възраст. Средно хората помнят откъслечни неща от три и половина годишна възраст. Още по-интересното е, че разликите в забравата варират в различните култури.

Може ли това да ни помогне да разгадаем феномена на забравата?

За да разбере това, Ки Уанг от университета в Корнел е събирала спомените на стотици китайски и американски студенти. Както националните стереотипи подсказват, американските истории са по-дълги, по-детайлни и подозрително егоцентрични. Китайските спомени на свой ред, са по-кратки и по-фактологични, освен това най-ранните спомени започват средно с шест месеца по-късно.

Има и друга зависимост: онези с по-детайлните и фокусирани върху егото истории са били и по-лесни за спомняне. Оказва се, че интересът към себе си помага, тъй като обвързва събитията с лична перспектива. Има разлика между това да си мислиш: "В зоопарка има тигри" и "В зоопарка видях тигри и въпреки че те изглеждаха страшни, аз доста се забавлявах", добавя Робин Фивиш, психолог в университета Емъри.

Уанг повтаря експеримента с ранните спомени, този път питайки майките - и открива същата зависимост. С други думи - ако спомените ви са замъглени, за това са виновни мама и тате.

Има и културни различия. "В източните култури детските спомени не се ценят и не са важни. Отношението е: на кого му пука?", обяснява Уанг.

"Ако обществото ти внушава, че тези спомени са важни за теб, ти ще ги съхраниш. За маорите от Нова Зеландия например, миналото е много важно, затова хората там с лекота помнят неща от времето когато са били едва на две и половина."

Не по-малко определящ е начинът, по който говорим за спомените си. Според някои специалисти, ние сме в състояние да запомним само нещата, които можем да облечем в думи. "Езикът задава структура, организация за нашите спомени, наратив. Когато създаваме история, събитието добива организация, и по тази причина е по-лесно за запомняне", обяснява Фивиш.

Тази теза бива оспорвана от други учени, които посочват, че деца, които са се родили глухи, също имат ранни спомени.

Това води до убеждението, че не можем да си спомним първите си години,просто защото мозъкът ни няма нужното оборудване

Когато сме малки, хипоталамусът ни просто не е достатъчно развит, за да запазва спомени от събития. Той продължава да се развива и да трупа неврони през първите години от живота на човешките бебета, тези на маймуните и плъховете. Изглежда че чак когато това изграждане приключи, ние сме в състояние да формираме дългосрочна памет.

Въпросът обаче остава: дали тези първи спомени са складирани някъде или никога не са били формирани? Тъй като нещата, които са се случили в ранното ни детство, могат да продължават да формират поведението ни много по-късно, т.е. независимо от това че сме ги забравили, те все пак се складират някъде.

Също така трябва да сме подозрителни, тъй като детството ни вероятно е пълно с фалшиви спомени за събития, които никога не са се случили.

Въображаеми спомени

Достатъчно е да се съберете с ваши роднини, да заговорите за нещо, което е станало отдавна, и ще видите как всеки има различна версия за случилото се.

Проф. Елизабет Лофтус е търсила доказателство на това: "Хората могат да чуят нещо, да започнат да го визуализилат и накрая то да се превърне в техен личен спомен."

За да докаже това, тя събрала група студенти и им разказала богато украсена лъжа за това как са се загубили в мола, докато са били малки и как накрая благополучно са били открити от блага възрастна жена, която ги е върнала на родителите им. За по-правдоподобно, тя започвала разказа с: "Говорих с вашата майка и тя ми разказа..."

1/3 от жертвите й започнали "да си спомнят" историята и да я доразвиват с детайли. На практика често ние сме по-уверени във въображаемите си спомени, отколкото в онези, които реално са се случили.

Даже когато спомените ни са базирани върху истински случки, те биват премоделирани с времето и доразвити в разговори и споделяне с другите. Например - помните колко забавно ви се струвало да превърнете сестричката си в зебра с помощта на маркер? Гледали сте го на видеокасетка. Помните страхотната торта, която сте имали за третия си рожден ден? Брат ви ви е разказал за нея.

И може би най-голямата загадка не е дали можем да си спомним нашите ранни детски спомени, а дали изобщо можем да се доверим на тези спомени.

Източник: Би Би Си