Фактът, че нито една от трите десни формации - Реформаторският блок, "Нова република" и "Да, България", не успя да влезе в парламента, е отрезвяващ шамар за "автентичното" дясно у нас. И е време за промени.

Така нареченото "автентично дясно" няма да има представителство в следващия парламент. Трите формации, които се появиха за изборите - Реформаторският блок с "Глас народен", Нова република и "Да, България", така и не успяха да убедят достатъчен дял от електората, че заслужават представителство в 44-тото Народно събрание. 

И сега е време за равносметки. Бившият председател на парламента Александър Йорданов каза още снощи, че лидерите са виновни и че именно това деление изяде главите на десните. И до голяма степен е прав. Общият резултат на трите формации е около 9%, което би ги поставило като трета политическа или четвърта сила... ако политиката беше математика. 

В това уравнение обаче 3х3 не прави 9%. Трите формации, или поне техните лидери, нямаше как да се обединят. Твърде много негативни емоции, собствени стремежи и цели има вложени тук. И всеки дърпа чергата към себе си. Докато тази черга не се скъса, на малки 2-3-процентови парчета.

В кампанията си трите коалиции се постараха да се разграничат възможно най-много една от друга. "Да, България" наблягаха на това, че не са нито десни, нито леви, докато накрая Христо Иванов не каза, че са център. Тук отидоха градските либерали, отблъснати от стремежа на "Нова република" и Реформаторския блок да звучат консервативно, с християнски морал и т.н. ключови черти на европейското дясно. 

Но дори и партийните лидери да си бяха стиснали ръцете, все щеше да има недоволни, разочаровани, обидени и огорчени хора, които щяха да размахват изказвания като "вие предадохте каузата" и от сорта. Прогресивното дясно у нас все още не е стигнало до този момент, в който да може наистина да се обедини така, както е обединен електоратът на ГЕРБ, например.

Тъжната истина е, че дясното у нас имаше моралната нужда да изгуби на тези избори. Да загуби тежко, за да може да се спре и да помисли. 

Каквото и да говорим, ние не сме за едните 10-15 депутати, които щяха да се постигнат с механични събирания на електорати. Не и по този начин. Видяхме какво се случи с Реформаторския блок само защото си нямаха доверие, а ДСБ и Светослав Малинов решиха да прецакат Меглена Кунева за Европейския парламент. Такова нещо никому не е нужно вече.

Една от ключовите грешки на "Да, България", "Нова република" и отчасти на коалицията "Реформаторски блок - Глас народен" беше именно това - целеустременото летене напред с твърдата вяра, че не само "Ние сме най-добрите!", но и "Ние сме единствените добри!". 

В по-голямата част от кампанията функционерите на партиите си откачиха ченетата и пръстите да повтарят на всеки който иска и не иска да слуша, че са единственият разумен избор в борбата срещу корупцията, че са единственият смислен избор вдясно, единствените с шанс да променят системата и т.н. 

За съжаление всичко това отнемаше необходимото време да обяснят на потенциалните си избиратели как точно смятат да се справят с корупцията, да изстрелят икономиката ни в небесата, да подобрят образованието и здравеопазването и т.н. Иначе казано - платформите и идеите отстъпиха водещото място на викането и биенето в гърдите. 

И за разлика от "патриотите", които се биеха в гърдите с викове "Булгар! Булгар!", тук единствената разлика беше, че виковете бяха "Най-десните! Най-красивите! Най-умните!". Викането често обаче прерастваше в обиди, обвинения и мръсни подмятания между трите формации.

И всичко това това доведе до своя естествен развой - относително високи резултати в София, където са ядрата на тези партии, и доста ниски проценти в страната. 

Това поведение малко или много трябва да се промени, ако тези партии искат да бъдат нещо повече от просто епизодичен персонаж в Народното събрание. Трябва да се започне на чисто...

Което на първо време означава оставки и нови партийни лидери. Означава сядане на една маса и започване на смислен диалог без квалификации и обиди. Означава по-малко партийно его и повече склонност да се приема критика. Означава и по-малко критикарстване.

Но пък в това е надеждата. Че тази загуба ще дойде като отрезвяващ шамар на самозабравилото се дясно. Че тези избори са били просто сверяване на часовниците кой къде седи, за да може след това с ясни мисли да се постигне ново обединение. И че след няколко (не се знае дали четири) години вече ще има политически субект, който да представлява прогресивните избиратели.

Дали това ще стане, можем само да се надяваме.