Свободата, за която те се бориха, а ние така и не постигнахме съвсем

"Ленски и Болев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия" 

Димитър Воев - "Патриотична песен"

В денят на Ботев и на падналите за свободата на България ние мълчим. Мълчим в почит на тези, които са дали живота си, за да имаме ние суверенна държава, за да не сме втора класа хора, за да имаме свобода. Мълчим и от срам.

Защо от срам? Защото така и не изпълнихме идеалите на всички тези хора. На Левски, на Ботев, на Каравелов и Раковски. Не, спокойно, няма да изпадам в патриотарски патос. Не ми е присъщо, а и днес ще ни залее такава патриотична вълна и без това, че просто няма смисъл от повече.

И все пак мълчим. Защото все по-често се срещат сънародници, които продължават да лансират идеята, че свободата не е толкова важна. Че трябва да я дадем в името на някаква имагинерна сигурност от едно отминало време, в което желанието да прецакаш с нещо държавата е било ежедневие за една солидна част от обществото. 

И някак е гадна тази цялата носталгия по това време, доминирано от тарикати и дерибеи с партийна книжка, които с нищо не се различават от злите чорбаджии в поезията на Ботев. 

Някой ще каже, че с прехода са дошли други на тяхно място пък, които са още по-лоши. Не, това е същият проблем, който просто е сменил цвета си - вярата на някакви хора, че са над закона и всичко им е позволено, докато ние отвръщаме поглед и позволяваме нещата да се случват. 

Свободата, Санчо...

И ние роним едни крокодилски сълзи по онова време, жалейки по миналото, вместо да работим за това, което хората, които почитаме днес, са ни завещали - правото да бъдем свободни. Но свободата, Санчо, е отговорност преди всичко. И ние продължаваме да се дъним.

Продължаваме да имаме най-корумпираната съдебна система в Европа. Продължаваме да се радваме на шоу в парламента и да даваме трибуна на хора, страдащи от хронична нелепост. Продължаваме да се зомбираме с безсмислени реалити формати, чиято мисия сякаш е да показват наличието на простаци в страната.

Продължаваме да възприемаме законите най-вече като врата в полето, въпреки че именно те са гръбнакът на всяка свобода, на всяко свободно общество. Продължаваме и да се смеем на всеки, който с труд е решил да си изкарва с яко бачкане парите. Продължаваме да величаем и някакви фалшиви идоли, известни с това, че са известни. Издигаме култура на чалгата, но не чалгата като музикален стил, а чалгата като светоусещане.

И сме винаги недоволни, неудовлетворени. Но сякаш нищо не правим по въпроса. Пуснали сме се по поточната линия и въртим в кръг. А за да ни направи свободата, която имаме, щастливи, за да бъдем истински свободни, трябва да приемем, че в крайна сметка нещата зависят от нас и от никой друг.

Недоволни сме, а не правим нищо

Стига да се изправим и да започнем да работим по въпроса. Промените се случват бавно, но именно така се гради нещо сигурно. Крачка по крачка. С хвърления в кошчето боклук, с платените данъци, с това да помогнеш на майка с количка, да помогнеш да се оправят пързалките и пейките в кварталната градинка, с това да не позволяваме пред очите ни да стават престъпления. Или да не ги инициираме самите ние...

Всеки един от тези проблеми може да бъде решен, стига да поискаме. Стига да се съберем достатъчно много хора и да кажем, че искаме промяна - нормална държава, закони, които да се спазват, чисти улици и добър жизнен стандарт. Стига, както днес, когато всички застиваме за 1 минута в памет на падналите за свободата на България, решим да не мълчим, а да изкажем на глас това, което не е редно и да поискаме промяна. Но всички заедно. И току виж я постигнем.

Ако ли не, просто ще оставим Ботев и всички герои, които той символизира, ще остане само портрет на стената и думи в учебника. И нищо повече. А ние... ние ще сме пропилели една извоювана свобода.

Източник: Bulevard.bg