Нямаме национален идеал, който да не обединява

Българите имаме тази специфична черта в народопсихологията си - не можем да се обединим. Всички знаем онзи стар виц за казана на българите в ада, който много отдавна е престанал да е виц, а по-скоро вече е горчива самоирония. Просто обожаваме да се разделяме на лагери, да защитаваме яростно и да мразим още по-свирепо. Силно любим и силно мразим. Ние сме потомците на Ботев.

Всеки път, когато се видим рамо до рамо в дадена кауза, усещането е едно такова - нетипично. Хем хубаво, хем плашещо с различността си. И нещата свършват сравнително бързо. Истината е, че ние не искаме да се обединяваме. Твърде различни сме, полярни, непримирими във вижданията и враждите си. Непримирими в собствената си правота, която винаги е абсолютна, а другия греши. Дори, когато се съберем около една идея, нещата бързо се разтурват, тъй като започваме да изпитваме непримиримото желание да фраснем някой, който особено много ни дразни.

Ние сме висша форма на индивидуалисти, които все пак искат да изпъкнат пред останалите и да покажат, че са нещо повече. Балкански индивидуализъм. Непримирим и остър. Ние самите сме остри, резки и имаме желанието да стане така, както смятаме, че е правилно. И го правим с убедеността на човек, който знае, че е прав, нищо, че другите го наричат с какви ли не грозни епитети. Ние отвръщаме с други, не по-красиви. Защото сме прави.

Такива сме. И се обединяваме трудно и за кратко.

И все пак има и такива неща, които ни карат да се чувстваме като един, да не изпитваме онзи таен срам, че "ама аз с тия ли трябва да деля една националност, тия...". И тези моменти, макар и най-често провокирани от нещо лошо, са хубави. Усещаме се като цял народ.

Такъв момент е 3 март. Поне някога е бил. Денят на свободата. Денят, в който България отново се появява на картата на Европа като суверенна държава, на която тепърва предстои да си удря главата в стената, борейки се с цялата тази свобода, избуяваща в свободия.

Подписването на Санстефанският мирен договор дава на нацията ни правото да се усеща като нация. Дава ни едни шест месеца, в които хората са обединени не от трагедия, а от щастието, че ще имаме единна държава, в която да излекуваме раните от 5 века чужда власт.

Факт е, че след това истината, приела формата на Берлинската конференция. Факт е, че страната освободила ни от това робство след това се опитва да ни прецака всячески. Факт е, че свободата, поднесена на тепсия се изражда в един момент, раждайки общество, за което Петко Славейков ще напише "Не сме народ, а мърша". Факт е.

Но помислете само за онзи момент, в който надеждата е била още жива, а лошото - сякаш, само част от миналото. Това е бил велик момент, който ни е белязал като народ, поне до промяната на режима и изпадането в нова зависимост, този път от болшевишкия апарат. Тази жажда за цяла България по санстефанските граници е давала нещо общо в душите на българите за половин век.

Липсващият национален идеал

И сега това ни липсва. Ние нямаме национална кауза, национален идеал. Нямаме това, което ще обедини леви и десни, левскари и цесекари, чалгари и метъли, сноби и плебеи. Това, което ще накара тъмно сини да си стиснат ръцете с бивши комунисти и да си кажат "Добре, продължаваме да се мразим в червата, но по това ще работим заедно и ще си помагаме."

И липсата на такова нещо, на такава кауза стои като дупка в обществото и докато я има тази дупка, ние няма да бъдем единни, освен за някакви огромни събития (предимно негативни) и то за кратко. Ще имаме политици, чиято позиция по даден въпрос се формира спрямо това, какво са казали опонентите им. Ще продължим с мисленето, че щом аз го мисля, съм прав, без да възприемаме, че сме хора преди всичко... и може да грешим.

Затова нека на 3 март се замислим. Нека открием, най-малкото за себе си, какво е това, което би могло да ни обедини пак като нация? Какво може да ни даде пак еднаква визия за бъдещето? И нека си спомним какво всъщност означава официалният девиз на страната - "Съединението прави силата", какъв е смисълът зад думите? А след това, ако намерим отговори на тези въпроси, току виж се събудим на следващия ден в една малко по-добра България.

Честит национален празник!