Малко размисли върху реалити форматите, дедовото Тоше и любовта ни към тарикатите

Полезно е да се следят реалити формати. Не защото са интересни, а предимно защото същите тия хора, които гласуват кой от участниците да остане и кой да продължи, са същите, които след това ще гласуват кой да ни управлява. Един вид репетиция за по-голямата игра.

Така че, когато се сблъсках с новината, че Тодор Славков е големият победител в големия VIP Brother All Stars, познайте какви асоциации си направих. Дедовото Тоше, което има навика да препикава публични пространства, да се напива като казак и да обикаля по медиите като културно наследство на един отминал режим.

Дедовото Тоше - любима знаменитост

Защо, по дяволите, един човек, представящ се в публичното пространство като търтей, като човек, смятащ себе си за висша форма на живот, само защото е пряк потомък на партиен лидер, е най-популярната ни знаменитост (доколкото в тези формати може да се говори за знаменитости)? Тодор Славков е символ на онзи стремеж към безметежно съществуване, пиене, женкарство и ако може, никаква работа, а парите да се появяват от само себе си. Например от хонорари от реалити шоу. Защо толкова много хора му се възхищават до такава степен, че да дават пари, гласувайки със SMS за него?

Защото Тодор Славков е това, което е - балканска рок звезда. Тарикат и богат наследник. Душа човек, който се забавлява, ама като че ли на гърба на другите. Обаче преди всичко Тодор Славков е само симптом на едно по-голямо заболяване.

Като цяло образът на тариката е изключително мил на българската култура. Ние си имаме Хитър Петър, Андрешко, Бай Ганьо, всички хитреци във вицовете... Ние почитаме хитрите, тези, които могат чрез бързия си ум да измамят по-глупавите, по-горделивите и по-силните.

Тарикатът в българската душевност

Това само по себе си не е лошо. Ние сме прекарали пет века под чужда, агресивна власт, която ни е възприемала като втора категория хора. В такива условия хитростта се развива и се възприема като положително качество. Нормално е всяка форма на власт да ни се струва враг. Нормално е да харесваме тарикатите, те са наши братя в борбата срещу "другите".

Още повече, че имахме едни 45 години, в които една партия, Партията, беше заела ролята на властелин и господар, като всичко се случваше с нейно знание и по нейно желание. При такава еднолична власт, опитът показва, че най-добре се развиват всякакви форми на тарикатлък. Неслучайно неофициалното мото на труда в Народна Република България е "Аз се правя, че работя, те се правят, че ми плащат". Добавяме и склонността на хората да крадат от работното място - ако ще да е кутийка кламери, пак да е нещо. И в крайна сметка получаваме ера на възход на хитреците.

Факт е, че много хора по време на комунизма не са крали от работните си места и са работили съвестно. Далеч съм от идеята, че всички са били тарикати. Просто времето е спомагало именно тарикатите да се развиват.

Падането на комунизма пък, от своя страна, доведе до единствения логичен изход - именно тези тарикати се пребориха за достъп до власт, ресурси и т.н. Мутренската доминация, чейнчаджиите, схемите и пирамидите, престъпните форми на приватизация... Можем да изброяваме дълго всички престъпления на тарикати, видели възможност.

И акъл трябва, ама и работа, сериозна работа

Човешката хитрост не е лошо нещо, но именно тези неща от миналото трябва да ни карат да гледаме с по-строго око на нея. И да престанем да възприемаме образи като Тодор Славков като модел на поведение. Трябва да се преборим със синдрома да се възхищаваме на тези, които търсят тънкото, които следват лесния път. Защото самата държава няма да издържи, ако продължим да си играем на тарикати. И продължаваме ли да възприемаме дядовото като модел за поведение, ще стигнем само до дедовия.