Утре излиза книгата "След мръкване" на Харуки Мураками. Предлагаме ти кратък откъс от нея

На 26 март на български излиза поредният, девети роман от Харуки Мураками.

„След мръкване“ (превод: Владимир Германов, цена 12 лв., 168 стр.) е разказ за магията на една нощ – нощ, която слива човешките сенки и побратимява духовете. Докато пие кафе в квартален ресторант в Токио, прелиствайки неизвестна книга, 19-годишната Мари привлича вниманието на серия от посетители. Един от тях е бъбрив джаз тромбонист, който я впечатлява с философски спекулации и анекдоти и постепенно я прави съпричастна към дребна криминална драма. Оказва се, че мракът има свои собствени намерения за Мари, а също и за хората около нея...

Предлагаме ти кратък откъс от книгата, за да уплътниш спокойния си неделен следобед.

Очи отбелязват формата на града.
През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.
Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място „развлекателен квартал“. Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

Намираме се в „Дени“.
Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в „Дени“. Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.
След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.
Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.
На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ Б. Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.
Музиката, която свири приглушено, е „Върви си, малко момиче“ на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в „Дени“ има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.
Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

Японският писател Харуки Мураками се утвърди като белетрист от световна класа. Известна е дълбоката му връзка с джаза, а романите му, изкусно написани, съчетават поезия и простота, ониризъм и болезнено пулсираща реалност. Любими негови теми са алиенацията на модерния човек и духовната пустота.

Повече за автора можете да прочетете тук.