Видната американска интелектуалка Сюзан Зонтаг анализира определяните като най-коварни болести на нашето време - рак и СПИН - в две от най-забележителните си есета, които излизат на български в общо издание

Авторка на художествена литература и есеистика в областта на философията, литературната критика, културологията и фотографията, Сюзан Зонтаг (1933-2004) е позната у нас и с книгата си „За фотографията“, а до края на годината на български излиза и знаменитият й труд „Към болката на другите“.

В „Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори“ писателката разглежда болестта не в нейния физиологичен аспект, а в преносното й използване като метафора. Зонтаг е категорична, че болестта сама по себе си не е метафора и най-правилният начин да се гледа на нея – а и „най-здравословният начин на боледуване“, – е най-неподатливият на метафорично мислене.

Ракът, а преди него туберкулозата, са болестите, които най-често са представяни метафорично. Това далеч не е случайно, тъй като и двете заболявания (туберкулозата - до началото на XX век, а ракът и до днес) се смятат за неподатливи на лечение, следователно необясними, в епоха на възход както на технологията, така и на науката и съответно медицината.

Липсата на ефективен начин на лечение и невъзможността на човек да се справи

с тези коварни болести ги забулва в специфична тайнственост, която – подобно на всичко непознато за човека – поражда множество страхове. Страховете ни пък водят до нелепи действия и отношение към болните от нелечими заболявания, а и от страна на самите тях: отбягване на темата, премълчаване на факти за състоянието на заболелия и пр.

Според авторката цялото това лицемерно отношение показва единствено колко трудно се приема смъртта в напредналото индустриално общество:

"За човек, прекарал инфаркт, е също толкова вероятно да умре от втори след няколко години, колкото за онкоболния – да умре от рак. Но никой и не помисля да укрива истината от сърдечноболния: в сърдечния удар няма нищо срамно.

А болните от рак ги лъжат не само защото болестта им е (или се смята, че е) смъртна присъда, но и защото тя се възприема като скверна в буквалния смисъл на думата: зловеща, отвратителна, неприемлива за разума.

Сърдечното заболяване предполага слабост, чисто механична засечка;

в него няма нищо недостойно, нищо от табуто, което някога обграждаше хората с туберкулоза, а днес обгражда болните от рак. Метафорите, свързани с туберкулозата и рака, подсказват някакви специфични ужасяващи жизнени процеси“, допълва Зонтаг.

„Болестта като метафора“ излиза за първи път през 1978 г., докато Зонтаг се лекува от рак на гърдата. Въпреки това тя не споменава личния си опит в справянето с „императора на всички болести“, по определението на Сидхарт Мукхърджи, носител на „Пулицър“ за изследването си по темата.

Препратки към заболяването, от което страда Зонтаг, се появяват само на места в есето „СПИН и неговите метафори“, което излиза десетилетие по-късно – през 1988 г.

Метафоричното възприемане на нелечимите болести

авторката обобщава така: „И все пак едва ли е възможно човек да заживее в царството на болните, непредубеден от зловещите метафори, населили тамошния пейзаж. Това изследване цели осветляването на въпросните метафори и освобождаването от тях.“

Предлагаме ви откъс от „Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори“, предоставен от ИК "Изток-Запад":

Най-поразителното сходство между митовете за туберкулозата и за рака е, че и двете болести са възприемани като болести на страстта. Температурата при туберкулозата е знак за вътрешно изгаряне: туберкулозният „пламти“ и този плам стопява тялото.

Употребата на свързани с туберкулозата метафори, с които се рисува любовта – образът на „болния от любов“, на „поглъщащата“ страст, – далеч предхожда роматизма*. При романтиците метафората се обръща и

туберкулозата вече се представя като вариант на любовната болест

В едно сърцераздирателно писмо от Неапол, ноември 1820 г., Кийтс, завинаги разделен с Фани Брон, пише: „Ако имаше някакъв начин да оздравея [от туберкулозата], тази страст щеше да ме убие.“ Или както обяснява един от героите във „Вълшебната планина“: „Болестният симптом бил прикрита проява на любовта, а всяка болест – видоизменена любов.“

Както някога се смяташе, че туберкулозата идва от силна страст, поразявайки безразсъдните и чувствените, така днес се шири вярването, че ракът е болест на недостатъчната страст, че поразява

сексуално потиснатите, комплексираните, неестествените, неумеещите да се разкрият

Тези на пръв поглед противоположни диагнози всъщност са недотам различни варианти на едно и също (и заслужават, струва ми се, еднакво да им се вярва), тъй като и в двата случая психологическата равносметка на болестта подчертава недостатъчност или блокиране на жизнената енергия.

Колкото и да е била възхвалявана като болест на страстта, туберкулозата се е смятала и за болест на въздържанието. Възвишеният герой на Жид от „Аморалистът“ хваща туберкулоза (което е и авторовият случай, както Жид го възприема), защото е потискал истинската си сексуална природа; когато Мишел приема Живота, той оздравява.

За същия сценарий днес Мишел трябва да е болен от рак. Както ракът сега се възприема като възмездие за потискането, така и туберкулозата се обясняваше като възмездие за неудовлетворението.

Днес някои вярват, че т.нар. свободен сексуален живот предотвратява рака

По-рано сексът се предписваше като терапия на туберкулозноболните. В „Крилете на гълъбицата“** докторът препоръчва на Мили Тийл любовно изживяване като лек срещу туберкулозата и когато тя открива, че нейният двуличен обожател Мъртън Деншър тайно е обвързан с приятелката ѝ Кейт Крой, тя умира.

А Кийтс възкликва в едно свое писмо от ноември 1820 г.: „Скъпи ми Браун, трябваше да я имам, когато бях здрав, и щях да съм добре.“

Според митологията на туберкулозата обикновено има някакво страстно чувство, което провокира болестта и довежда до криза. Но страстта трябва да бъде осуетена, надеждата – попарена. Макар обикновено любовна,

страстта може да бъде също политическа или морална

В края на „В навечерието“ от Тургенев (Накануне, 1860) героят на романа, младият български революционер изгнаник Инсаров, разбира, че не може да се върне в България - и от копнеж и несбъднати желания заболява в един хотел във Венеция, развива туберкулоза и умира.

Според митологията на рака обикновено болестта се причинява от постоянно сдържане на чувствата. В ранните по-оптимистични форми на тази представа обузданите чувства бяха сексуални; сега нещата явно са променени и

ракът се обяснява с потисната склонност към насилие

Непреодолимата страст, която убива Инсаров, е идеализмът. Гневът е страст, която заплашва да докара рак, ако не намери отдушник. Днес липсват инсаровци. Вместо тях има канцерофоби като Норман Мейлър, който заяви, че ако не бил намушкал с нож жена си (и отреагирал по такъв начин една „загнездена страст към убийство“), щял да хване рак да умре „до години“.

Същата представа като някога за туберкулозата, но в много по-гнусен вид.

* Както във второ действие, втора сцена от пиесата на сър Джордж Етъредж „Роб на модата“ (1676): „Когато любовта заболее, най-доброто, което можем да направим, е да я погубим насилствено; не мога да понеса мъчението на трескавата, разяждаща страст.“ - Бел.авт.

** Хенри Джеймс, 1902 г. - Бел.ред.