Все по-дълбока и голяма става пропастта между двете различни "Българии"

Това беше от тазгодишното издание на "София диша" - все повече нещо като хипстърски битак и все по-малко интересен фестивал. Но пак си имаше интересни и креативни неща, любопитни щандове и много хора. Интелектуалният и творчески цвят на столицата или поне част от него. Усмихнати младежи, усмихнати бивши младежи с децата си, всичките свежи, готини, спретнати. Някои сложили нестандартни дрешки, откриващи нови или не толкова нови креативни татуировки.

София диша е пъстър базар на стоки с надута цена за хора, които могат да си го позволят и които след това ще се похвалят, че са били на "София диша". Даже и аз бях там. Събирах едни пъзели, обикаляйки от щанд на щанд, а след това пих гъзарски коктейл, сипан в пликче. Иновативност му е майката. 

И в целия този шарен, красив и умен сбор за хора с прилично финансово положение сякаш можеш да изгубиш себе си. Да затвориш балона и да забравиш, че съществуват неща отвъд следващия тийм билдинг, отвъд американските бизнес термини, отвъд бирите пред Народния и останалия хипстърлив елит на София. 

Лесно е. Но преминал само 500 метра по-надолу по "Княз Борис I", ще се озовеш в един съвсем друг свят, в една съвсем друга София и една много по-различна България - тази на фестивала "София диша лепило" или просто "София диша прахоляк". 

София на Лъвов мост и Женския пазар, на онези по крайни части на "Стамболийски" - същият булевард, на който последната неделя се провеждаше "София диша". София на Люлин и Обеля, на онези по-тъмни части на Овча Купел и Орландовци. Там София също диша, но други неща. 

По Лъвов Мост и женския пазар можеш да видиш не по-малко пъстра тълпа от пенсионери, цигани, афганситанци, араби, джебчии, крадци, проститутки и обикновени безделници, чакащи нещо да се случи. Абсолютна палитра от уморени, смачкани и грозновати лица, от просташки подвиквания и намръщени погледи. Там, някъде сред подвикванията "Тука стоката не се пипа", сред бягащите деца и седящите по няколкото капанчта и пейки мазни хора, виждаш, че това не е същата София. Това е един краен безумно краен квартал, разположен в центъра - сякаш шарена кръпка върху изискан черен панталон. 

Разходка край "Метадоновата градинка" на "Пиротска" и "Опълченска" пък най-вероятно би дала картината как деца възраст 10-13 години действително дишат лепило, разминавайки се с хората, запътени към офис сградите и мола. Мръсни, грозни и с мечти с цена под два лева тубичката. 

В добавка към тях са и редовните пациенти на Центъра по наркомании, насядали в парка - покрай църквата и детската площадка - пият бира, люпят семки и си говорят по цял ден.

А животът в крайните квартали си върви, без да го е еня, че някъде към центъра София диша там нещо. Светът на сините якички, оцветен с малко анаболна маса, чалга и битовизми. Тук София също диша, прашен въздух и от заплата до заплата. 

Защо го пиша всичко това? Защото е добре да не го забравяме. Да не забравяме, че всичко около нас е свързано и нещата не се изчерпват само със собственото ни обкръжение. Че светът го има някъде там и той е различен от това, което ние възприемаме като реалност. Че ние и те имаме едни и същи изборни права и по един и същ начин решаваме какво ще е бъдещето на страната.

Ако забравим за света отвъд нас самите, независимо дали сме хипстърливия елит на столицата, лъскавите редовни посетители на най-вървежните заведения, обитателите на крайните квартали, тези, които друсат лепило в найлонови пликчета, или просто нещо неопределено по средата, зовящо се обикновен човек, ние губим реална представа за света. 

По-лошото е, че вече сме я изгубили. Тези две Българии не са само в София, макар тук нещата да са най-отчетливи. Ние живеем в една страна, разделена на два паралелни свята, които се докосват съвсем леко, но се отричат. Или още по-зле - озлобяват се една срещу друга като срещу "ония другите".

И вместо да се опитаме да бъдем народ, се превръщаме в сбирщина от хора с горе-долу един и същ език и постоянно променяща се история. А това вече е тъжно.