Пророкът Уелбек: Френските лидери предадоха народа си

Известният френски писател, чиято нова книга излезе в деня на нападението срещу "Шарли ебдо", в коментар за "Ню Йорк таймс" след новите атентати в Париж

След атентатите в Париж през януари прекарах два дни прикован пред телевизора, гледайки новините. След касапницата на 13 ноември почти не го включих - само се обадих на всичките си познати (немалко хора) от атакуваните квартали. Човек просто свиква с терора.

През 1986 г. имаше серия бомбени атентанти на различни публични места в Париж. Мисля, че бяха дело на "Хизбула". Гърмяха няколко дни, може би седмица, вече съм забравил... Но пък много добре си спомням атмосферата в метрото след това. Тишината във влаковете бе мъртвешка а хората си разменяха подозрителни погледи.

Това беше през първата седмица. После разговорите бяха възобновени, настроението пак стана нормално. Да, страхът, че са надвиснали още бомбени атаки, не си беше отишъл - но бе отстъпил на заден план. Човек просто свиква с терора.

Франция ще устои. Французите ще устоят - и без да има бум на националистически чувства. Ще устоят просто, защото друг начин няма. Защото човек свиква с всичко. Няма сила - дори и страхът, която да е по-силна от навика.

"Бъди спокоен и продължавай напред!"

Добре, точно това ще направим (макар, уви, да си нямаме Чърчил, който да ни поведе). Въпреки масовите представи, французите са доста послушни и е лесно да ги управляваш. Но не са пълни идиоти. По-скоро големият им недостатък е, че прощават с лека ръка и помнят избирателно. Има хора - политици, - които са отговорни за нещастието, което ни сполетя. И, рано или късно, ще им бъде поискана сметка.

Не вярвам незначителният опортюнист, минаващ за държавен глава, абсолютният идиот, който го играе премиер, или пък "звездите на опозицията" (бурен смях!), да се измъкнат от това изпитание "целите в бяло". Кой точно отслаби полицията ни дотолкова, че да е почти безпомощна да изпълнява задълженията си? Кой години наред ни набиваше в главите, че границите са някакъв абсурд, свидетелство за гнусен и гнил национализъм?

Вината, вижда се, е у мнозина

Кои лидери вкараха Франция в абсурдни и скъпи военни операции, резултатът от които е, че първо Ирак, а след това и Сирия, бяха потопени в хаос? И кои политици, съвсем доскоро, бяха на крачка от това да повторят същото в Сирия?

(Забравих: ние не се бихме в Ирак, не и втория път. Но бяхме на косъм. И изглежда тогавашният външен министър Доминик дьо Вилпен ще остане в историята с това, че предпази Франция - за пръв и последен път в новата й история, от участие в откровено престъпна военна операция, която се отличава и със своята глупост).

Изводът, за съжаление, е безпощаден

За последните 10 (а може би 20 или 30?) години нашите правителства се провалиха съкрушително в основната си мисия - да защитят народа си. Французите обаче не се провалиха. Да, не се знае какво мисли народът - не и откакто всички правителства се грижат да няма референдуми (освен онзи от 2005 г. за Европейската конституция, чиито резултати предпочетоха да игнорират).

Но все още има социологически проучвания и те разкриват следното: френският народ винаги е вярвал на полицията и армията и се е солидаризирал с тях. Да, това отвращава проповедниците на т.нар. "морална левица" (морална?) при дебатите на тема "Как да действаме с имигрантите и бежанците?". Но французите винаги са били подозрителни към военните авантюри в чужбина, които са предприемали правителствата.

Има много примери за пропастта -

сега бездна - между народа и онези, които уж трябва да представляват интересите му. Дискредитирането на всички политически партии е не просто огромно, то вече е едва ли не легитимно. И наистина ми се струва, че последното решение, което ни остана, е внимателно да се движим към единствената форма на реална демокрация. Имам предвид директната демокрация, заключава Мишел Уелбек във в. "Ню Йорк таймс".

Писателят Мишел Уелбек, изобразен като прорицател в първия брой за 2015 г. на сатиричния в. "Шарли Ебдо", преди терористичното нападение срещу редакцията на 7 януари. Първата страница е по повод актуалният му роман Soumission (Подчинение), според чийто сюжет през 2022 г. във Франция идва на власт мюсюлманска партия. "Маг Уелбек предсказва: През 2015-а ще ми опадат всички зъби, а през 2022-ра ще празнувам Рамадан", гласи текстът към карикатурата

Кой е Мишел Уелбек

Той е най-прочутият жив писател във Франция. Роден е на 26 февруари 1958 г. на френския остров Реюнион, близо до Мадагаскар под името Мишел Томас.

В официалния си сайт Houellebecq.info е оповестил, че бохемски настроените му родители (майка му е анестезиолог, а баща му - планински водач) "губят интерес към съществуването му много скоро след неговата поява на бял свят. Твърди, че не разполага със снимки от детската си възраст.

Учил е за агроном. През 1991 г. публикува за първи път два сборника с поезия, които остават незабелязани от критиката. Повечето от темите, засегнати там - самотата, критиката на либерализма, сексуалната разюзданост, - ще присъстват и в бъдещите му книги.

Преживява мъчителен период на безработица и остра меланхолия, който води до няколко престоя в психиатрични клиники. Един прекрасен ден започва работа като специалист техническа поддръжка във френското Народно събрание...

На 36-годишна възраст излиза първия му роман - "По-широко поле за борбата" (издаден у нас от "Колибри"), третиращ смазващо скучния живот на компютърните инженери. Книгата достига до своята аудитория без промоции и реклама, предимно чрез лични отзиви. Екранизирана е през 1999 г. от реж. Филип Харел под заглавие Whatever.

Описват го като "провокативен, скандален и неочакван" както в личния си живот, така и в творбите си. Вниманието привлича с парещия си сарказъм, некоректния език и емблематичния песимизъм по отношение устройството и бъдещето на света, който обитаваме, обясняват българските му издатели.

От 2000 г. живее в Ирландия, а летата си прекарва в Андалусия.